Какво е “rideshare”?
Често “ridesharing” услугата е представяна като “споделено пътуване”, което не е съвсем коректно и цели да придаде социална значимост на чисто търговска услуга. За разлика от класическия вариант на споделено пътуване- “carpool”, при който всички пътници пътуват в една посока и разпределят поравно разходите (вкл. водача), при “ridesharing”-а водачът споделя единствено местата в превозното средство, най- често негова собственост, като няма крайна цел на пътуването си и неговия маршрут може да се променя в зависимост от този на пътниците. За пътуването водачът получава от пътника договорена сума, която обикновено надхвърля разходите по извършването му.
“Ridesharing”- а се появява в началото на 20-ти век, в Сан Франциско, малко след излизането на първите автомобили Ford “Model-T”, когато автомобилите стават по- достъпни за средната класа, а предприемчиви техни собственици започват да предлагат места в тях на цената на обществения транспорт.
Само за няколко години услугата става толкова популярна в САЩ, че се налага местните власти, под натиска на лицензираните транспортни оператори да вземат мерки и да въведат определени ограничения, най- вече свързани с отговорността при превозите. До 1918 г. този тип превози са намалели с около 90% посредством завишените изисквания.
До Втората световна война “ridesharing”-а запазва сравнително ниско ниво на предлагане и търсене. С включването на САЩ във войната страната започва да изпитва нужда от запазване на ресурсите необходими за участие във военните действия и предприема безпрецедентна рекламна кампания за популяризирането на “ridesharing”-а като средство за пестене на ресурси. В кампанията, освен правителствто се включват и представители на петролната индустрия- нетипично и изключително рядко сътрудничество. Самата кампания е на стойност 8 млн. долара (равняващи се на около 100млн. долара днес). Много популярен слоган в нея е “Когато пътуваш сам се визиш с Хитлер.”
Партньорството между частната индустрия и правителството, заедно с голямата рекламна кампания, са се оказали изключително ефективни в промяната на потребителските навици и ползването на “ridesharing”-а като средство за придвижване.
Следвоенната обстановка и отпадането на необходимостта от пестене на ресурси лишава “ridesharinga”-а от правителствената подкрепа и услугата отново бележи спад до средата на 70-те години, когато в резултат на наложено от ОПЕК петролно ембарго над САЩ, президентът Никсън подписва закон ограничаващ скоростта на автомобилите, целящ най- вече икономия на гориво. Отново “ridesharing”-а получава правителствена подкрепа.
Следващият президент на САЩ- Джимии Картър продължава политиката на Никсън, като разширява обхвата на въздействие и добавя към насърчителните мерки и намаляване на атмосферното замърсяване от автомобилите.
Със спада в цената на петрола и чувствителното увеличение на доходите през 80-те години отново намалява правителствената подкрепа, което от своя страна води до ново затишие в “ridesharing” услугите. Затишие пред буря!
От появата си до първите години на 21-ви век съществуването и успеха на “ridesharing”-а в САЩ, с епизодични прекъсвания, се диктува от потребностите и политиката на правителството. Това се променя с нарастването на цените на петрола, започнало през 2005г., спада на доходите, в резултат на финансовата криза от 2008г. и развитието на технологиите и все по- широката употреба на смартфоните.
Тези условия помагат на няколко технологични компании, наречени по-късно транспортни мрежови компании да разработят бизнесмодел, при който успешно използват търсенето и предлагането на услугата, като същевременно предоставят възможност за бързото й изпълнение. Към основната услуга те добавят GPS позициониране и навиагция, динамично ценообразуване и безкасово разплащане. Включването на тези четири допълнителни компонента се оказва изключително успешно за компаниите и те започват да набират популярност сред потребителите. Разбира се, предоставянето на достъп до техните системи не е безплатно. Най- често печалбата на компанията се формира като някакъв процент от стойността на превоза, удържан от сумата, която пътника заплаща на водача за него.
Дейността на първите транспортни мрежови компании (ТМК) поражда необходимост за формулировка на предлаганите от тях услуги, и въпреки че много специалисти не се считат определението “rideshare” за точно, десетилетие след появата на ТМК този термин е широко използван и се е превърнал в нарицателно за тяхната дейност.
В обобщение, и в реда на придобиване на ново значение може да се заключи, че “RIDESHARE” е форма на превоз, при която водачът споделя своето превозното средство с пътник, който заплаща договорена сума за пътуването си. За превоза те използват приложение или уебсайт, управляван от трета страна (ТМК), която взема такса за свързването на пътника и водача.